Поезия

[Ранобудниче]

...
Нека, който може да изтрие постовете ми от тук!

Не съм съгласна.
Струва си да бъдат прочетени.

[fred]

Няма проблеми, просто да не се увличаме
Ето един неизвестен поет, който открих в нета, не го познавам, нито съм го чувал, случайно го намерих, все пак да не превръщаме темата в такава, в която всеки си пише неговите си работи.Идеята ми е темата да е като извор на добрата и призната поезия, а не на добрата, но не толкова призната

Стойчо Пеев / това е автора/

Гледам спокойно камината стара,
как огънят гасне и става на жар,
с коси побелели вече си мисля
колко, колко съм стар.

И аз съм горял като пламък негаснещ
в младежки години, страсти пожар,
любов, мечти и надежди горещи,
всичко стана на жар.

Гледам спокойно камината стара,
как жарта се стопява на пепел и прах,
и моят живот ли тъй ще завърши,
малко от това ме е страх.

Ти до мене си спряла и камината гледаш,
с насълзени очи и мъничко страх.
Прегърни ме, Любов, ние си знаем,
любовта ни не може да стане на прах.
С.П.

[Ass]

Няма проблеми, просто да не се увличаме
Идеята ми е темата да е като извор на добрата и призната поезия, а не на добрата, но не толкова призната

Стойчо Пеев / това е автора/

Гледам спокойно камината стара,
как огънят гасне и става на жар,
с коси побелели вече си мисля
колко, колко съм стар.

И аз съм горял като пламък негаснещ
в младежки години, страсти пожар,
любов, мечти и надежди горещи,
всичко стана на жар.

Гледам спокойно камината стара,
как жарта се стопява на пепел и прах,
и моят живот ли тъй ще завърши,
малко от това ме е страх.

Ти до мене си спряла и камината гледаш,
с насълзени очи и мъничко страх.
Прегърни ме, Любов, ние си знаем,
любовта ни не може да стане на прах.
С.П.

След този огън само пепел ще остане
без никаква жарчица там.
И пламакът на любовта не ще възстане,
каквото и да правя. Знам.
До черно всеки въглен ще изтлее
във моята душа.
Сърцето ми, само, ще вледенее
на идващата зима от снега.
Ще секнат мойте стихове и песни.
Не ще се чуе вече моят смях.
Ще посинеят устните чудесни,
без твоите целувки върху тях.
Ръцете ми до корен ще изсъхнат,
щом от теб не пият влага.
И Нежност, Сила в мене ще издъхнат
преди безумна болка да ме строполи до прага.



Това за последно!

[Borov]

Ооооооооооооо до сега къде съм бляла,че не съм видяла тази тема.Прочетох всичко на един дъх и онемях.Благодаря Ви.А ето и нещо което страшно обичам.Дано Ви хареса:"Чакай ме" от Константин Симеонов

Чакай,ще се върна аз,
само чакай ти,
чакай дъжд ли в тъмен час
вънка зашепти.
Чакай студ ли свий свиреп,
чакай в летен ден,
чакай и когато с теб
друг не чака мен.
Чакай и когато спрат
моите писма,
всички да се уморат,
чакай ме сама.
Чакай,ще се върна аз,
да не те смути
някой каже ли у нас:
"Забрави го ти"
Мама мъртъв да ме знай,
брат ми поглед свел.
И другарите накрай,
всеки чаша взел.
Край камината що грей,
да ме поменат.
Чакай ме и с тях недей
пи за мойта смърт.
Чакай,ще се върна аз
злата смърт надвил.
И ще чуеш ти тогаз:
"Той щастливец бил"
Никой друг не издържа,
не повярва,виж-
с чакането си можа
ти да ме спасиш.
Как смъртта не ме смути,
знаем двама тук.
Просто чакаше ме ти,
както никой друг!

[fred]

Е че как няма да ни хареса, хубаво е.


Едно от Павел Матев

ОБИЧ ЗА ОБИЧ

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх...
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.

[Mirela]

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ
Душата ми - врата без ключ -
готова е по всяко време
добрия гост, макар и чужд,
макар и нощем да приеме.
Тя като къщичка сред кър
го чака и ще му отвори, -
щом разбере, че е добър,
и щом на ниския прозорец
потропа лекичко едва.
И без да тропне - само с устни
да й пошепне онова,
вълшебното, тя ще го пусне.
Добър ли е... Но ако лош
човек на прага й застане,
да думка цял ден, цяла нощ,
той все там, вън, ще си остане.
Да я изкърти, ако ще!
Познаваща крадци изкусни,
вратата ще се заяде
и мъртва няма да го пусне.
Приятел буен, враг ли тих,
не знам какъв си, но повтарям:
знай, незаключени врати
най-мъчно всъщност се отварят!

Дамян Дамянов

[Transvaal Premier]

Колеги, не мога да се стърпя ...Конкретно това е доста слабо познато явно, като се има предвид,че и аз самата го прочетох скоро. От Издателство Liter Net, Иван Вазов "Събрани съчинения в 22 тома", С., 1976, т. III.

ТРАНСВААЛ

Гърми войната пак. Кръвта
на новий век опръска прага.
Празнува пак Ваал! Оста
подгаврен светлий блян на Хага.
О, не! Не се отчайвам аз
на злобата пред тържеството:
аз виждам в тоя тъжен час
зората светла на доброто;
аз виждам я във честний гнев
на всичките души високи,
потръпнали при бесний рев
и гръм на битките жестоки,
във всички очи и лица,
във общий укор и роптанье,
на милионите сърца
в свещеното негодуванье;
аз чувствувам я в милостта,
която правдата възбужда,
във гръмкий вик на съвестта
всемирна, дето се пробужда;
аз виждам я във страшний съд,
вселената кой произнася
над силата, и във срамът,
кой кривдата бере, понася.
О, виждам светлата зора
на истинското възрожденье
и радостното на мира
пришествие и възцаренье.
Не питам аз: кога и как?
Но зная, че на тез въпроси
грядущето, месия благ,
решение велико носи;
и разум, милост - а не нож -
последното ще имат слово,
и правдата - върховна мощ,
ще бъде бог в сиянье ново...
Защото веч е уморен
светът от кърви и кланета
и на войната, възмутен,
той гледа кат на вещ проклета;
и кървавий димящий меч
извиква ужас, погнусява,
и славата, в човешка сеч
пожъната, е черна слава;
защото веч настръхва той
от толкова насилья, злоби
и в съвестта му не герой -
джелат е, който сее гроби.
Защото възмъжа света
и в идеали други гледа
и на войната гибелта
брои най-славната победа.

София, 1899

[Xman]

Ракия


Налей ракия, пък каквото стане...
За въздържател зная, че ме имащ,
а днес защо ли толкова от рано?
Ти слушаш, гледаш ме и само кимаш.

И чакаш интересно да научиш -
история или пък само клюка,
След втората ще пробваш да проучиш
каква ли ще е днешната поука.

Поука няма. Има тривиалност.
Любов голяма уж. Заблуда тежка.
А после сбъднат сън? О, не! Реалност.
Горчивина и мъка и болежка.

Да, виждам скучно е. Ще тръгвам вече.
Къде ли точно трябва да отида...
Да можех някъде, така далече,
где злоба и омраза да не стигат.

Да, имам дом. Но там жена не чака.
Жена си имам, имам и детенце.
Но има студ, та зъбите ми тракат.
Виновно ли е ммалкото момченце?

Ще взема и бутилката с ракия.
Със нея и във форма безтегловна,
там някъде дълбоко ще я скрия
душата си, душата ми греховна.

---------- Post added at 12:02 ---------- Previous post was at 11:54 ----------

Колеги и колежки, позволете ми малко да разведря обстановката с малко еротика.........




Любене е от Любов

Искам да те любя!
Грозно ли звучи?
Може би е грубо
в твоите очи?

Ала нека знаеш,
да не го тая,
пък дори да кажеш
"мъжка суета".

Искам да усетя
твоя дъх от близо,
като някакъв случен
полъх лек на бриза.

Тялото ти живо
с любов да обуздая,
гърдите да целувам
с косата да играя,

да докосвам с пръсти
нежната ти кожа
и на място свидно
глава си да пoложа.

Да проникна бавно
чакан и желан
в твоята утроба,
сладкия капан.

Да усетиш колко
дълго съм бленувал
ласките в самотни
нощи съм сънувал.

Да се слеем в цяло,
две тела в едно
електрично тяло,
огнено кълбо.

Любя от "Любов" е.
На любов ухаеш.
Искам да те любя!
Искам да го знаеш!


Искам те


Искам те!
Сега те искам!
Лудо, огнено горещо.
С дива ярост да изпивам
устни, пламенни, горещи.

Искам те!
Сега те искам!
Тялото да обладая,
силите ти да изстискам,
да потънем във безкрая.

Искам те!
Ще бъда нежен.
Във плътта ти ще потапям
свойта плът и във безбрежен
океан ще те разтапям.

Искам с теб!
Ах! Бяла роза!
Границата да прегазя,
да те вдигна, да те нося
на вълната на екстаза!

Искам те!
С любовна ярост,
теб със себе си да слея
и в красива нереалност
сладостно да отмалея.


Посрещане


Прегръдка, като нежен полъх,
милувка, като кадифе,
целувка, вземаща ми воля
и поглед, който ме зове.
И се понасям на вълните
на щастието, че си с мен,
топла влага във очите,
миг прекрасен, споделен.

Нежни ласки, медни думи,
вихър от любов и страст,
няма друго помежду ни,
само чувства, само страст.
Две тела в едно се сливат,
музика от две сърца,
устни в устните се впиват,
плът притиска се в плътта.
Ти и аз сега сме всичко.
Ти си моя, аз съм твой.
Колко много те обичам!
Ти си буря, аз порой.

Пламъкът в пожар прераства,
в огнен танц се ний въртим,
като в приказка прекрасна,
като в сън незабравим.
И вълната се надига,
нощ, небе, звезди, заря...
думи никога не стигат
да опишем любовта.

Времето сега е спряло.
Няма минало в тоз час,
бъдещето закъсняло,
чака в притаен захлас.
Влажни чувства, влажна кожа,
бързо тупкащо сърце,
буза на гръдта положил,
галя твоето лице.

А сега недей заспива!
Аз те чаках много дни.
Много нощи се приспивах
с чакане и със мечти.
Ще налеем чаша вино,
и ще ми разкажеш ти
колко много съм ти липсвал,
колко много ти тежи.
А пък аз ще ти разправям
моите самотни дни,
и отново във забрава
ще се любим до зори.

[fred]

Кръстьо Станишев

ТРИОД


I

Пътеката към слънцето, което
почти залезе, вече се скъси.
Ще смогнеш да я извървиш, дордето
бледнеещ сърпът лунен окоси
последните лъчи. Недей веднага!
Отмервай крачки, потопен в нощта,
като слепец, потропващ със тояга
по плочник към зазидана врата.

II
Полето е полегнало, почти
наведено, и сякаш, че поле не е,
а спънат бивол стар пред заколение...
В неживата природа виждаш ти
живота * бледен образ и подобие.
Във вече падащия мрак ако
дочуеш звън, не питай за кого бие
камбаната! Ти знаеш за кого.


III
Под тъмнината, засводила
треви, дървета, самота,
къртицата на мисълта
заспива вече. Тъмна сила
превива ме. С чело смирено
докосвам камък, пръст и мрак.
И се отпускам уморено
в покой, подобно в саркофаг.

Колеги, не мога да се стърпя ...Конкретно това е доста слабо познато явно, като се има предвид,че и аз самата го прочетох скоро. От Издателство Liter Net, Иван Вазов "Събрани съчинения в 22 тома", С., 1976, т. III.

Е Вазов си е Вазов, иначе има едно стихотворение, което е против Русия, про време на Първата световна война, доста непопулярно у нас, знаем, само тези, в които Русия се възхвалява

[Infinity]

[QUOTE=Borov;580425]Ооооооооооооо до сега къде съм бляла,че не съм видяла тази тема.Прочетох всичко на един дъх и онемях.Благодаря Ви.А ето и нещо което страшно обичам.Дано Ви хареса:"Чакай ме" от Константин Симеонов

Чакай,ще се върна аз...

И на мен много ми харесва.Ако позволиш, ще го пусна в оригинал


* * * Жди меня, и я вернусь.
Только очень жди,
Жди, когда наводят грусть
Желтые дожди,
Жди, когда снега метут,
Жди, когда жара,
Жди, когда других не ждут,
Позабыв вчера.
Жди, когда из дальних мест
Писем не придет,
Жди, когда уж надоест
Всем, кто вместе ждет.

Жди меня, и я вернусь,
Не желай добра
Всем, кто знает наизусть,
Что забыть пора.
Пусть поверят сын и мать
В то, что нет меня,
Пусть друзья устанут ждать,
Сядут у огня,
Выпьют горькое вино
На помин души...
Жди. И с ними заодно
Выпить не спеши.

Жди меня, и я вернусь,
Всем смертям назло.
Кто не ждал меня, тот пусть
Скажет: - Повезло.
Не понять, не ждавшим им,
Как среди огня
Ожиданием своим
Ты спасла меня.
Как я выжил, будем знать
Только мы с тобой,-
Просто ты умела ждать,
Как никто другой.

[fred]

.

Е ти пък сега то изтри, нямаше смисъл, поне дай нещо друго

[QUOTE=Infinity;582656]

Ооооооооооооо до сега къде съм бляла,че не съм видяла тази тема.Прочетох всичко на един дъх и онемях.Благодаря Ви.А ето и нещо което страшно обичам.Дано Ви хареса:"Чакай ме" от Константин Симеонов

Чакай,ще се върна аз...

И на мен много ми харесва.Ако позволиш, ще го пусна в оригинал
.

Е не съм модератор все пак, НО

Добромир Тонев

Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.

А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.

Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото -
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.

Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели -

ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.

Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите - като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.

[fred]

СЪБОТА

Борих Христов

Пак лети неуморната събота
с кречетало в ръка - ще събори стените.
И виенската люлка на въздуха
размотава звънливия смях на жените.

Пак прогизва от вино следобеда.
Даже старците влизат в дълбокото
и от свойте угаснали кораби
махат веслата, гледат с биноклите.

Само ти ли, поете, в зелената шума
на стиха като бръмбар се ровиш
и се блъскаш, и плачеш над думи,
и достигнал стената, се връщаш отново...

Остави пеперудата, нека играе -
карфицата тя сама ще намери...
И да тръгнем - отвънка трамвая
навива своята стара латерна.

Да се хвърлим в нощта, в тая мелница,
от звездите въртяна - нека ни смеле, -
като знаем колко малко живеем
и колко дълго ще бъдем умрели

[fred]

Ето една песен на покойния Чочо Владовски, не знам на кой е текстта, хареса ми и снимката, която е под текстта, видях го в един сайт

********
Попадах някъде, но всичко беше истинско
Страха от удара
Очакването с блъсъка
А после кацнах върху мислите
И тръгнах по света нарамил кръста си

Като медал върху ревера си на времето
Поглеждах от високо всички улици
Виждах рицарите, стъпили на стремето
На своите мотори с малки блудници

А Дон Кихот прегърнал здраво чашата
в кръчмата спореше със неверници
Които го закачаха от масите,
че днес дори в музея няма мелници
и тъй загубил всякакво доверие
започнал да разпитва благо хората
къде започва пътя към надеждата
и свършва кръстопътя на умората

Пропадах някъде, въртях се във доспехите
и се събудих гол от писъка на вятъра
той чу потъваше във времето
със рокерите тръгнали на някъде
със рокерите тръгнали на някъде

Припев:
А Дон Кихот прегърнал здраво чашата
в кръчмата спореше със неверници
Които го закачаха от масите,
че днес дори в музея няма мелници
Пропадах, въртях се във доспехите,
но се събудих от писъка на вятъра
и тоя шум потъваше във ехото
със рокерите тръгнали на някъде

[nhg]

Покрай тази статуя минавам всеки ден, но снимката е монтаж...
Мисля си за Александър Петров, но май не е той; ето други неща от него, харесват ми:

Вдигни очи
Това е вече края на дългата измислица,
че сме живели в рая на всички времена.
Това е вече края на тази сива приказка,
която ни остави на края на света...

Отлетелите мечти - връщат се при нас...
Вдигни очи! Вдигни очи!

Вдигни очи! Виж този свят -
животът днес върви напред,
а не назад...
Вдигни очи! Светът е с нас -
вдигни очи и знай,
ти имаш шанс.

Реката виж - и тя върви по своя път,
край своя бряг... И бентът се руши,
и днес - днес няма път назад...

Утре започва от днес
Нищо не ми обещавай за утре.
Днес вече ценя всяка минута.
И какво от това, че ще има гора
в моя панелен комплекс...
Искам цвете едно, но сега -
защото утре започва от днес.

Нищо не ми обещавай за утре.
Днес искам да имам удобни обувки.
И какво от това, че света е широк
щом обувката - тясна...
То е все едно да умра преди да порасна.

Нищо не ми обещавай за утре.
Днес вече ценя всяка минута.
И надувам тръбата дори срещу вятъра,
не за слава, богатство и чест,
а да чуят всички, или само някой;
утре започва от днес!

[fred]

Монтаж е, но идеята е готина, а къде е тоя паметник, а може би в Габрово всъщност?